Подкастът ни „Споделена грижа“ продължава с епизод 7 – „Грижата в медиите“, където разговаряме с журналистката Маргарита Енчева. Тя има и друга роля в малката си общност – да помага на жени с рак, а всичко започва от местна медия, които тя ръководи. Слушайте ни – на https://open.spotify.com/episode/3B3WgQD3yELwI6DLnDiGjk
Транскрипт на епизод 7
Здравейте! Вие сте в Споделена грижа, където говорим за отговорностите по полагане на грижа и тяхното равно разпределение. Подкастът ни е част от проект CAREdiZO, който цели да се преодолеят различията между половете по отношение на полагането на грижи и да се насърчат практики за равенство в дома, в микропредприятията и малките организации на гражданското общество. В днешния епизод насочваме поглед към медиите, които са, така да се каже, огледалото на живота, за да видим там отражението на грижата.
Когато говорим за грижа, обикновено мислим за нещо много лично, за семейство, за деца, близки, всичко това, което се случва зад вратите на дома. Но грижата не свършва там. Тя излиза навън, в обществото, в икономиката, в политиката и всъщност е въпрос, който засяга всички нас.
Но виждаме ли я достатъчно в медиите? Задаваме тези въпроси на Маргарита Енчева, журналист с дългогодишен опит и също и обществена личност, приела за своя кауза подкрепата за онкоболни жени.
- Добре дошла в споделена грижа! Какво място заема грижата в публичния разговор днес?
- Грижата като понятие е твърде широко и обикновено е свързано със социалните отношения в обществото, не само в семейството. Чудесно е, че участваме в такъв проект, че все пак се говори по темата. Ако не всичко е свършено, поне нещо започва да се говори. За съжаление в нашето общество съществува една стара поговорка – моят дом е моята крепост. И когато стане въпрос за отношенията в семейството, за това кой поема грижата и тежеста в семейните отношения, обикновено мъжете казват да, аз работя, аз имам по-високо заплащане, изкарвам парите в семейството, жена ми може и да не работи, а пък ако работи това, че тя се грижи за децата, че трябва да изкара още един работен ден като се прибере след работа, някак си се приема като нещо общо, като нещо което жената така или иначе трябва да го свърши. За съжаление съществува като народо-психология в нашето общество, в българските семейства. Доброто е, че все повече млади бащи, млади мъже поемат част от грижите, поне за децата, ако не друго, поемат част от грижите в семейството, но все още това се гледа като някакво изключение, а не общо приета практика или традиция.
Така и в медиите, обикновено медиите обръщат внимание на проблема грижа тогава, когато става въпрос за някакъв инцидент, примерно случва се нещо с детето, по невнимание на родителите, или пък тогава когато става въпрос за грижа за болни в семейството, болни родители или пък болни деца, не дай Боже. Тогава медиите се опитват да се намесят и обикновено не твърде, как да кажа, деликатно, а търсейки по-скоро сензацията. За съжаление, фактите говорят това.
- Смятате ли, че медиите създават по някакъв начин представа за това, кой трябва да се грижи?
- За съжаление, медиите не могат да възпитават. Излишно е да си мислим, че една публикация, един репортаж, едно интервю могат да променят мисленето у хората. Медиите са това средство, което отразява действителността, т.е. това, което се случва днес, което се е случило вчера или което очакваме да се случи утре. Медиите не могат да възпитават семейството. Така че, излишно е да разчитаме, че медиите могат да създадат някакви нови стереотипи. С примери и със специална кауза, медия би могла да помогне в създаването на някакви нови правила на грижа и отношение в семейството, но това не е основната функция на медиите. Медиите отразяват това, което се случва. Едва ли могат да променят мисленето на един човек, който така или иначе до 20-та, 30-та си година е живял в едно семейство, в което има някакви създадени отношения. Той приема модела на отношения от неговите родители, тя приема модела на отношения от нейните родители и така или иначе колелото продължава да се върти. Рядко са случаи, в които хората се замислят, че биха могли нещо да променят. Просто всичко тръгва от семейството, колкото и да ни звучи банално и традиционно.
- Забелязва се обаче едно индиректно включване на темата за грижите в медийното съдържание. Например в рекламата, които са... рекламите са много влиятелни, когато става въпрос за изграждане, за представяне на някакви образи. Например, жена в рекламата може да се види често в образа на домакиня, която чисти, мие и се грижи за децата. В този смисъл реклами, социални медии, инфлуенсърско съдържание по какъв начин също допринасят за едно стереотипно представяне на образите на грижата?
- Може би е точно така, защото ролята на рекламата е да продава, не да възпитава. Това, колкото и да ни звучи комерсиално, е всъщност точно това. Майката домакиня, майката в ролята на жената, дето може всичко, продължава да битува в рекламни клипове, в рекламни послания. Тук може би е ролята на рекламистите, когато искат да бъдат по-оригинални, биха могли, ако имат такава цел и кауза, да повлияят на обществените нагласи. Тоест да оставим мама, че тя е човека, който не само се грижи за семейството, човека, който вкъщи трябва и да си почине. Или пък да остави бащата да се занимава с домакинската работа, а пък тя да се забавлява с децата.
По-рядко приет е другият модел. Мама готви, мама чисти, тати играе с децата футбол, примерно, когато има момчета. Това все пак е някаква помощ в семейството. Наистина общуването с бащата в семейството е важно. Особено когато в семейството има момчета. Общуването с бащата е изключително важно, така и с момичетата.
Трябва просто ролята на двомата родители да е някак си балансирана. Рядко се получава в нашите семейства. Отново пак ще се върна заради традицията. Макар, че много приятно е, когато срещнеш един баща с количка. Случва се вече и това е някаква стъпка в промяна по отношение на грижата в семейството между двамата родители. По отношение на инфлуенсърството, понеже това е просто усещане.
Инфлуенсърството, съжалявам за израза, не е професия, която се учи, а това е емоция. По-скоро е емоция. И аз така решавам, аз така ще го напиша, аз така ще го споделя. Нищо лошо в това. Но погледът от страни, че - аха, тя е инфлуенсър - в обществото е малко скептичен. Тоест - аха, тя, вместо да си гледа децата, се занимава да публикува неща в собствения си сайт, или на страничката си във Фейсбук, или си е създала мрежа от последователи. И кой се грижи на тази жена за децата? Това е, как да кажа, критичното отношение към хората. Има добри инфлуенсъри, които преследват една кауза, но просто да споделяш, даже отдавна остарелия сайт БГ Мама, съжалявам, че го рекламирам така, много полезни неща, много практични неща, които могат да помогнат на майките. Другият въпрос е, че, май от, как да кажа, навлизайки сериозно в темата за инфлуенсърството, ти малко оставяш назад грижата за децата.
Моето лично мнение е такова, може би не е точно така, и не при всички е така, но има едно залитане, от което, не печели семейството, губят децата. От едно общуване нормално с родителите си, а не дигитално.
- Ако медиите могат да научат обществото на нещо за грижата, какво всъщност трябва да бъде - в посока саможертва или в посока споделена отговорност?
- Определено трябва да бъде добрият пример. Добрият пример от ежедневието ни, добрият пример на споделената отговорност, добрият пример на неприемането на жертва от страна на някой от семейството, което е поел всичките грижи в семейството.
Позицията на жертва не се приема добре от околните. Макар че човек би могъл да изпадне в такава позиция, че трябва да се грижи, примерно, за децата, за болната майка, или за болния баща, или пък свекърва, свекър. Обикновено всички тези грижи попадат на главата на жената в семейството. Но все по-често и мъжете се включват в такава грижа. Може би добрият пример е единственото, което би могло да създаде някакво, как да кажа, отношение на равенство в семейството между половете.
От друга страна пък добрият пример не е печеливш по отношение на медиите. Добрите новини са винаги последни в едно, примерно, телевизионно или радиопредаване. Добрите новини са на последната страница на вестника или в интернет страницата.
Те не продават, те не продават, те не носят принос. За съжаление обществото ни живее в такива отношения. Значи продава скандала, продава агресията, продава нещо драматично, което се е случило. С дни се говорят такива теми. А нещо добро? Има такива предавания. Не искам сега да цитирам – БНТ имат едно такова хубаво предаване, така някъде около пет часа след обяд. Но изискват изключително много усилия. Може би, защото там е държавна телевизия - все пак има някакво финансиране от страна на държавата. Може да си позволи този лукс да прави предаване с добри практики, предаване с добри примери от живота, а не обратното. Защото, пак ще повторя, добрата новина не продава. За съжаление е така. Аз го гледам чисто професионално. Хубаво е да ги има такива неща.
Но дали семейството обръща внимание на такива неща? Ще споделя мой опит. Примерно в интернет страницата, която ние поддържаме, и във фейсбук страничките в социалните мрежи, най-много харесваният получават лошите новини. За съжаление. Но пък, след като искаш да си популярен, щеш не щеш, трябва и тях да ги публикуваш.
Аз лично никак не обичам да пиша за лоши неща. Вътрешно, макар че съм човек с много дългогодишен опит, за тежките драми, за лошите неща, за лошия пример, пиша много обрано, а това губи читатели. Плащаш си за пристрастието. За съжаление е така.
- Казахте, че предпочитате всъщност добрите новини и сте се постарали за много добри новини през всичките тези години. Бихте ли ни разказали за своя опит в това от журналистика да преминете към една подкрепена обществена кауза, именно създаването на вашата асоциация Хроника против рака? И как помощта за онкоболните жени стана ваша кауза, с която и възпитавате обществото в региона?
След като човек се убеди, че само с медия е трудно да създава нови приоритети в обществото, трябва да опита и друг начин. Може би желанието и опита да променим нещо в обществото - за това ми помогнаха моите дъщери някога, като едни млади момичета, които мислят различно. Идеята беше тяхна, не моя. „Майко, стига с това вестник, опитай с нещо различно, да направиш така, че хората да... да можеш да им помагаш по някакъв начин.“
Вестникът е малък. Регионално издание, още тогава излизаше и на хартия, и в интернет, трудно може да се помага. Вестникът разчита на реклама, естествено, за да се издържа. Няма други приходи. Особено когато става вече и извън продажбите, които спряха за малките медии. Може би това някак си ме амбицира да опитаме да направим нещо различно. Пак да е свързано с вестника. Звучеше малко страшничко хроника срещу рака, малко върви като на война. Ама ние искаме да преборим едно тежко заболяване, което с годините, слава Богу, намира все повече лечение и изход. Може би заради това го създадахме. Интересно беше това, че много жени с... как да кажа, с обществена отговорност и познати в нашия малък град, там където се издава вестникът, решиха да подкрепят тази моя идея и до ден днешен са заедно с мен.
Помагаме, да, помагаме. Удовлетворението е голямо, напрежението е доста голямо, но пък радваме се, че хората ни подкрепят. Не само ученовете на нашото сдружение, а обществото като цяло.
Всичките наши инициативи за набиране на средства, които са просто признак на човешко отношение, признак на тази дума съпричастност или емпатия, както казваме. Хората от сърце се включват и това някакси на човек му дава сила и амбиция да продължи напред, макар че е много трудно. По-трудно е може би в работата с онкоболните жени, но слава на Бога, те вече се отварят, опитват се да споделят това, което са преживели, за да могат и други жени, които са така или иначе се срещнали с тази болест, да споделят своят опит, да научат нещо добро и различно.
А пък най-голямото ми удовлетворение е, че когато преди 4-5 години почнахме да разширяваме своята дейност и поканихме в нашите големи инициативи да се включат училища, детски градини, естествено с програма, с нещо различно или пък с участие на семействата, които ще приготвят нещо вкъщи и ще го представят на нашите базари. Сякаш обществото се отвори към тая тема за благотворителността и хората го правят не от задължение, а просто от сърце. Не можем да си позволим даже да подминем, да не правим такива събития, които всъщност са и нашия основен източник на приходи, за да можем пък после ние да помагаме на онкоболните жени.
Това е може би удовлетворението от тази работа. Така че грижата за онкоболните жени е част от всичките ни дейности. Не само грижата, а съпричастието на обществото към техните проблеми.
Т.е. ние се опитваме да учим хората на благотворителност и най-вече децата.
- Всъщност това е много важна стъпка в помощта и във възпитанието на следващите поколения към емпатия. Представяме си, че в дома на тези жени, които имат заболявания, грижата изисква много повече за техните семейства и за тях самите. Какви са предизвикателствата пред жените със заболявания, когато едновременно те трябва да се грижат и за съмейството, а и в някои случаи да продължават да работят?
- Наистина тогава става много трудно. Не бих казала, че е лесно на някой и да работи, и да се лекува от заболявания. Когато вече е в ремисия или когато се е излекувал, тогава е съвсем друго. Имаме такива жени, които после при нас се включват, които са преживели болестта или пък имат близки, които не са успели да се преборят с болестта, които се включват при нас като доброволци. И това са ни най-добрите доброволци в такъв аспект. Една болест е голямо натоварване в семейството.
Грижата трябва да се поема от някой друг. Ако майката е била тази, която всичко е поемала, просто животът налага, колкото и да не ти е приятно да се занимаваш и с такива неща, ти си принуден, животът ти налага да приемеш това, че трябва да поемеш и другата грижа. Другата грижа, тази, която вече болният ти партньор примерно не може да я приеме. Имам наблюдения за семейства, които са ми мои лични. Когато има болен човек в семейство и обикновено болно дете, това се отразява много зле на партньорските отношения. Обикновено бащите, дано не звучи много феминистки, но се страхуват. Даже има бащи, които бягат, оставят майката сама да се грижи за болното дете, стига се до разводи, до раздели и така нататък. Много е трудно. Много е трудно. Жените... Не искам пак да залитам в тази насока, но жените, като че ли се чувстваме по-гъвкави, по-устойчиви, бих казала, че това е изход от ситуацията. Напротив. Напротив. Това би трябвало ... някакъв проблем да скрепи семейството, но това много често се отразява отрицателно на семейните отношения.
- А наблюдавате ли разбиране от работодатели, от различни институции, от организации, тогава, когато става въпрос за уязвимите групи? Има ли демонстриране на такава социална отговорност?
- По-скоро финансова помощ биха осигурили работодателите. Такива са моите наблюдения. Има организации, в които ...., обикновено това са някакви администрации или други институции, които заделят някакъв фонд, с който биха помогнали в определена ситуация на свой служител, на свой работник, когато изпадне в такава уязвима ситуация. Но съществува все още и практиката, която за съжаление е обща, че трудно ще наемем жена, която е с малки деца, защото знаем какво ни очаква. Очаква ни отсъствие, болнични... Дори в аспекта на това, че вече имаме възможност пък да наемем човек, който може да работи от вкъщи. Така че работодателите също са хора и също биха искали да ползват труда на определен професионалист, а в същото време да му оставят възможност да поеме грижи, които така или иначе животът му е наложил, така или иначе трябва да ги изпълнява. Това може би е доброто, което ни остави Ковид-а - доброто, което ни остави. Възможностите, умението да можеш да създадеш едно гъвкаво работно време на човека, който така или иначе е изпаднал в такава ситуация, да може той хем да е полезен в работата си, в същото време да е полезен и в семейството.
Доброто е това, че отваряме все повече и повече хора да мислят, че да, това се е случило на едно семейство днес, утре може да се случи в моето семейство. Просто емпатия. Колкото и думата да е малко да звучи не толкова по-български.
- Действително емпатия е като че ли ключовата дума във всичко и в грижата и в живота в нашето общество.
Благодаря Ви за това, че разказахте за Вашия силен пример за това как медия стои в основата на изграждане на по-отговорна среда към хората със здравословни проблеми, към жените с онкозаболявания и семействата, които са засегнати от тези проблеми. Така всъщност показахме и допирната точка. Медии, общество, отговорност на обществото и грижата.
- И аз благодаря за това интервю. Като съществуват такива проекти, както казах в началото, те по един много специален начин помагат на обществото. Тоест, съществува проблем и ние не го замитаме под килима, говорим за него, опитваме се нещо да променим.
Нашата работа е една малка част от това, което се случва в обществото, но с такива мънички дейности и малки инициативи, може би голямата промяна ще се случи. Да бъдем оптимисти.
- С оптимизъм и добрия модел от медия към грижа се разделяме в този епизод на Споделена грижа.
Аз съм Наташа Заранкова и ви очаквам в следващите епизоди.
Подкастът е създаден от Национална мрежа за бизнес развитие по проекта CAREdiZO, Водена от грижа иновация за прилагане на равенството между половете в дома, микропредприятията и микроорганизацията на гражданското общество, финансирано от Европейския съюз в рамките на програма Граждани, равенство, права и ценности.
Проект CAREdiZO се изпълнява в рамките на програмата CERV на Европейската комисия, като сътрудничество между следните организации: Challedu (Гърция), WHEN (Гърция), MOTERU INFORMACIJOS CENTRAS (Литва), Национална мрежа за бизнес развитие (България), Средиземноморски институт за изследвания на пола (Кипър).
Проектът се финансира от Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на авторите и не отразяват непременно тези на Европейската комисия-ЕС. Нито Европейският съюз, нито Европейската комисия носят отговорност за тях. Код на проекта: 101191047 – CAREdiZO – CERV-2024-GE..